Илиян Шехада
с послеслов от Симеон Марков
Една жена броди из руините на съзнанието ти, възпалява афери, държи те буден. Една жена раздипля черната си рокля гърбом, петите и са сурови, стъпките – отекват. Една жена пази ревниво тайни за скотове и скотобойни, процеси и миши дупки, в които укрива пророческо слово и озверели тайни. Една жена осъжда, когато мълчи.
Има опити да бъде изгорена, да бъде опитомена, да бъде в-разумена.
Тази жена идва от епичен разказ или квартален слух, но същността ѝ остава непокътната. Тя идва от притчи и амвони, когато е свечеряване и времето се е издуло като паяк. За да разберем добре с какво си имаме работа, трябва да вникнем в същината на света ѝ. Светът, който я е породил, отключил и пропъдил. Мария Силвестър живее в змийския възел на реалност и въображение, на доверието и съблазънта, на дрипавите думи в диплите на повторяемостта. Като концепт тя обитава всякакви места, има черти, разказва за пораженията на човека. Мария е язва в езика, където назованото се изкълчва и сумти от болка. Тя е антагонист и протагонист, за някои е първа, за други – последна.
Този текст се опитва да размишлява как да потребяваме този образ, за да ни въздаде справедливото; как да живеем с нея в свят, който по думите на Дерида: я кара зле. Има ли изхабяване образа на Мария или сега започва експанзията на софийската Жана Д'арк.
Дева или воин
Има култ към Мария, със своите превъплъщения, своя запад, своя апогей. Първоначално е обект на приятелски култове, сетне се превръща в традиция. Хроникьорите са ѝ отдали дължимото. Проектът МО! я превърна в близка митична фигура, ненагаждаща се на политически моди, но врязана в плеврата на политическите страсти. През 2023 година култът към Мария остава непокътнат. Умниците продължават да я ползват като референция, младите се стъписват от сатиричния ѝ обков, а по-близките съхраняват нещо средно между патос, агресия и едипова ревност.
Обзетите от романтични помисли като мен, пишат за нея, вдъхновени от Робърт Саути, който се вдъхновявал от Девата Жана Д'арк по време на Романтизма.
В атмосферата на ентусиазма можем да кажем, че Мария е майчица на отечеството, особено когато снима предаването, в което дарява дом на всячески погубени от социалната реалност хора в страната ни.
Мария е усилен реторично афективен образ, който ни дава издайчнически сигнали за природата около нас. Хора, характери, хабитуси. Тя има черно було, което загатва самата нея като енигма. Всеки протяга ръка към него, но малцина го отмятат.
Мария е благочестива, не дава да я балсамират в студена плащеница. Събрала в себе си противоречиви идеологии, Мария отразява емоционалните колапси на всеки един от нас. Мистичното ѝ медийно присъствие неизбежно е език на нашето време, в което булото е единственият социален намордник.
Психея на деня
Последното изпитание на Психея било да слезе в царството на мъртвите. Тя трябвало да донесе на Венера кутия с грим на Прозерпина… Виждал съм Мария с малко грим, но съм я виждал с книга на Лакан. Мария познава страстите на несъзнаваното, както и либидалните икономики, които терзаят всеки един от нас. Мария също като Психея живее в света заради любопитството си.
Революционерка – артистка
Колкото артистка, толкова революционерка. Представям си я в картината на Дьолакроа „Свободата води народа“. Отново романтическа алегория. Мария е революционен мит, който въплъщава социална революция. Тя е мощен и атрактивен пробив в подмолите на света. Тя пресича границите между световете, за да възсъздаде някакво разсъмване.
Мария е дошла, за да ни каже, че всеки артист е и сатиричен компонент.
Мария е тук, за да ни каже, че всяка картина подлежи на демодиране.
Мария е образ на щастливо шупналия в себе си човек.
Мария е артистът на техничността и идеалността в самото наличие на творчески акт.
Езикът – това диво месо
Мария говори бавно и по много. Никога не съм я чувал да говори обсценно, сякаш брани тялото си от нашественици и предшественици. Мария добре знае, че езикът е проекция на психическите флора и фауна, и внимава в това. В ансамбъла от речевите си практики Мария има благ глас с невероятни обиталища.
В „ Думите и нещата“ Мишел Фуко изследва зараждането на аналитичния език на рационалното знание, което вече, по негови думи, не бива да изравя старата реч от непознати места, където тя може да се крие. Привеждам този кратък цитат, за да посоча, че в езика на Мария винаги има крипти, в които се крият странни и чужди речи. Речи на разобличаването, речи на иронията и сарказма, речи, разкъсващи езика. Мария понякога е заровена под езика. Глетчери се образуват с нейния глас, говорът и скрипти и казва: г-н Овчаров, обстреляйте ме. Сатирата като заклинание, зад което се кандилка призракът на справедливостта.
Еротизмът
Така се казва книгата на Жорж Батай, която искам да подаря на Мария. Мария добре знае как да еротизира настоящето. Добре познава практиките на отдалечаване и приближаване, на леката загатнатост, понесла на снагата си човешкото желание. Ако искате да целунете Мария, трябва да знаете, че за нея тя е културна категория, първо – захапваш, после – се отдръпваш. Иди си – ела си, играта на Фройд.
Не можете да поругаете плътта на Мария, без да поругаете живота ѝ. Мария е сирена, вглъбен в гласа ѝ ставаш герой на ада, на небесния свят на музиката, на света на мореплавателите. Икона на женствеността, Мария е жена-риба, която сдобива мита с още едно значение.
Черното
Черният цвят ѝ отива. Прилича на убежище, от което обжалва собственото си тяло. Цветът, в който различията ѝ се свиват като зеница на окото. Цвят, който я пази от варварство и вандализъм. Мария Силвестър в черно е диктатурата на добрия вкус. Тебеширена линия, която разказва балади, памети, случки.
Сънища и пропорции
Често сънувам Мария, макар да я познавам слабо. Имам нейна снимка в стаята си. Гледа нанякъде и сънува. Сякаш пише текст за гигантски град, в чиито декори се случват утопии. Мария вижда останките от най-стария мит. Човекът.
Инструкции за употреба
- Който съди Мария, да не я докосва.
- Който и препречва пътя с молитви, да не я сънува.
- Който е вдигнал ръка на Мария, него пророкът е предупредил, че смъртта идва през прозорците.
- Който иска да целуне Мария, да я облече в светлина и неговите братя да шият рокли от невидима коприна.
- Който се страхува от Мария, да бяга в гората.
Затова ви казвам: ако Мария не съществува, то тя е трябвало да бъде изобретена.
Послеслов
Виждам я в центъра на една кръстословица - “вид декоративна скала, полускъпоценен камък”; “номадско евразийско племе”; “хоризонтална небесна координата”; “руски автоматичен пистолет” - попълвам, но… “имената на българска телевизионна водеща (Бригада Нов дом)” - не, не мога да я изпиша. Мога да пиша за нея; все още мога да си я представя. Мария, моята скоропослушница. Тази, която грижливо носи в джоба си млечните ми зъби и все забравя, че са там. Мария, която отскоро държи в дома си една картина - “Семеен портрет” на Текла Алексиева, семейният портрет на Текла, (винаги) чуждото щастие, което единствено изглежда допустимо. Мария е всичко, което не може да бъде - шепа орехови черупки, пепел от костилки, костите на птица. Или милостта на ръцете.
Лъчезар Бояджиев, Лейди Джизъс, 2023