Илиян Шехада
Изминаха няколко месеца откакто МО! стъпи на родната сцена. Наперената обезличаваща и оличаваща стихия, която изпълни като свидетелства пространството на галерия „Структура“. Възниква въпросът защо все още пишем за тази творба, защо все още разсъждаваме за нея. Подобно на Зеления кон на Чавдар Мутафов, МО! има сравнително кратка история, но запокитени и неразказани реакции. МО! се оказа едно „избрано“ от кариерата на Мария, съчленено и опаковано от Симеон и Серапионов.
Моят МО! си има име, което ще отбележа с първата му буква – М. Това е колкото мистификация, толкова и желание за анонимност. И така... М. има навика да носи дрехи, с които да обжалва тънкото си тяло. Дидактичен навик, който не избягва и в белите си нощи. Безспорно е секси, но гласът му не се чува на първите чинове на ангелите. Ръцете му са красиви и сухи, с тях реже тиква и цепи дърва, с които да стопли капризните ми капиляри. Небето нямаше нужда от него, но моите пети нощуваха до топлия му дух и миризмата на утолена жажда.
Отидохме във Виена, за да гледаме концерт на Иво Димчев. Възсъздадения пример за съвременно българско изкуство, на който не може да се устои. Бях в достатъчно тежка депресия, за да не забележа отскоците в себе си, когато Димчев запя. В самолета за пръв път обърнах внимание на Симеон. Косата му беше като заскрежено небе, от което се изливат околоплодните води на света. Случаен минувач или център на XIX столетие, за което говори и Валтер Бенямин. Грабнал мига, той беше риф, подмамващ нощта да му се подчини. Симеон вече е пълнолетен и трябва да понесе отговорността за това самопричинено господство. Той говори бавно и спокойно, от гръдта му излизат подранила двойка акули, които бързо те убеждават, че умът му има ярки зъби и обратна захапка. Симеон е млад политик, участва в местното ученическо самоуправление и така сподиря най-важното за един ученик – учи (се) да бъде гражданин. С пълководческо умение той е автор на Препоръчителния читателски списък за начинаещи младежки активисти. Този списък е образцов порив за синтез между цветове, мрамор и ритъм, но това е друга тема. Когато тревите надигат озверелите си мечове, той не се поколебава да взима решения. Между клепачите на дните, зениците на Симеон са широки, за да проследяват злобата на деня. Той е и символният баща на МО!
Моят МО! не е проект на Симеон, Серапионов и Мария. Моят МО! е каляска, в която на съставни части стърчат кулите ни от слонова кост, Вавилонско стълпотворение, което е с цвят на жълтък и малко зелено кадифе. МО! е триъгълник. Има какво да каже спрямо реализма на реалността, спрямо публичността, спрямо традицията.
Серапионов е част от триъгълника МО! Човек, който улавя развитието на тенденциите в изкуството. Респектиращ е! Когато държи чаша, прилича на директор в занималня – има свободна душа, но с око към детайла като на ясновидец. Занимава се с видео арт, излъчва „безпокойствата на модерността“. Калин има една инсталация: I'm Safe от 2016 година. Нажежените неонови букви са усилие да се набави нов език, чрез който да мислим себе си. Инсталацията прилича на видение – завихря своя потенциал около цитата, но после сякаш се събуждаш със сепване и вик. Саморефлексията и самоназоваването окуцяват. Това е витрина, на която са изложени собствените ни безпокойства; това е трибуна, от която буквите са сякаш изтънели детски ръчички, които са се хванали, за да устоят на изпитанието. Работата му за МО! превърна проекта в етнографски мит за бъдещите поколения.
Мария е черна богородица. Черна е, защото в нея има убежища. Мария е вечното име и вечната женственост, пред нея цветята и изкуствата са нищожни. Тя снема мрака на деня и почернява. Белязана е всяка нейна жертва от неразбиране. Когато говори, тътени обвиват шията ѝ. Навиците се каляват. Навикваш на шиповете в ирисите на очите ѝ. Мария е красива като тропическо животно. Обича костюми, с които да прилича на муза, мозък или разпъпила се отрова. От устата ѝ излиза коприна, с която се шият ризи на князе и диви лебеди. Когато пое към МО! тя не знаеше какво ѝ предстои. Аз обаче знам.
27.03, понеделник
До моите ученици,
На 29.03 от 18 часа в любимата ми галерия „Структура“ започва проектът на Мария Силвестър, Калин Серапионов и Симеон Марков. Ще се радвам да отидете. Знам колко харесвате Мария. Тя ще бъде щастлива да види млади хора, които с присъствието си ще разсъблекат МО!
30.03, четвъртък
Послепис към МО!
Сънувах вълнолома на кръвта на МО! После се събудих със сепване и вик. Видях пренаселения му стомах и цялото му бездетство. По някое време се появиха Мария и Симеон. Дуетът, който поставя вселената под въпрос. Отварям новата си книга на Дейвид Линч. Съблазнен съм от глава под формата на вкиснат грозд. Всичко това е журналистика.
31.03, петък
Послепис към МО!
Виждам през телена ограда, дланите ми са мокри. Мария е наоколо и има разкрача на молец. След малко ще ме стисне с хавлиените си ръце. Мо-мо-мо. От устата ѝ излизат спатии и коминочистачи. В дясната си ръка Симеон държи порцеланов гълъб. И двамата в един глас бридят: „Последните ще станат първи!“
01.04, събота, Денят на лъжата
Послепис към МО!
Докато текстовете се наливат, има непризнати башмайстори на МО! Трябва да вплета погледа си с една светкавица, която е почти откровение. Нужно е да се споменат бившите любови – удавници в разтопено масло, Дейвид Линч, Жан Дюбюфе, Виван Сундарам и неговите дизюнкции, малко Паскал Киняр, малко Ото Дикс. Мария и Симеон са омиротворени притчи, в които тече реката на идеите. Имат хладна кожа и обичат пойните птици. МО! говори: „Ти ли си това, което имам или друго да чакам?“
04.04, вторник
Послепис към МО!
Намирам се на магистрален път. Наоколо е тя, тиха като удавник. Толкова е тихо в теб, Мария. Очите ти и ръцете ти акушират носталгии. Ходиш боса по водата, не навикваш на студа. Има някаква непонятна щедрост в ледения студ. Ще го докосна само за миг, за да усетя топлина. Сетне въздишки и мирис на вмирисани каскети.
11.04, вторник
Послепис към МО!
Сънувах мама, ровеше в чантата си. Там беше пълно с песни на заколени петли, парчета стъкло и кучешки лай. Мария беше наоколо, обърна се и ни попита: „Студено?“ Отвърнахме ѝ в един глас: „Не знам, но мъртвецът ще чете на спокойствие“. Честит ден на шизофренията.
14.04, петък, Велики петък
Послепис към МО!
На юг от гръдния ѝ кош има каруци с ръждясали гвоздеи. Поетът е казал: „Извадете на показ сърцата, малко черва от латекс и кости от каучук“. Репортажът да се излъчи след петъчната служба.
27.04, четвъртък
В най-новия брой на „Литературен вестник“, на страница 5, може да прочетете статията на Илиян М. Шехада "Репортажи за баналността на живота", посветена на проекта "МО!" на Мария Силвестър, Симеон Марков и Калин Серапионов.
22.05, понеделник
Всички депресивни се опитват да издържат напора на дните. Захващат се да пишат с поглед, вперен в Париж. Ръката през цялото време е градинска ножица. Но тя сякаш има препуциум, който ѝ пречи. Необходим е ръждив нож, който да покълне от кръвта на това забранено писане. Мария го извади и каза: „Да“.
28.06, сряда, 01.17 ч.
Това е МО!
Събудих се по някое време, Мария беше седнала в края на стаята и пееше онази приспивна песен, с която е заспивал Александър Македонски. Пороят навън се смесваше с напева. Очите ѝ бяха червени от самоотричане, коремът ѝ беше с формата на шума и невидимо стенеше. Завличаше малки пойни птици и всички съзвездия. Мария се изправи, сънят ми изведнъж приведе във форма неясните си очертания. Камъните се разтекоха от стъпките на Мария към мен. Раздаваше риби на хляба и донасяше катастрофирали кораби в ъгъла на стаята. Сърцето ѝ имаше форма на котва, тя самата – напълно прозрачна. Наведе се и ми прошепна: „Изсъхналите лодки са моя произход“. Обжалвай!