Опомняне в бездната на времето - Валентин Калинов

Валентин Калинов

Спомням си голяма част от тези сцени, още тогава, в дните на онова, което е прието да се нарича „детство“: историята с „папомобила“, с Иван Костов и неговите ляво-десни пръсти, с метафизико-политическия спор върху студа и неговото отношение към СДС. Мислех си обаче, че всички тези идиотщини принадлежат на миналото, тоест че те са забравени веднъж и завинаги, че припомнянето им сега (с „художествена“ / „концептуална“ и т.н. цел) е чисто и просто някаква провокация към вкуса, към нравите и усетите за това кои сме и къде сме, поставени, пленени, изтезавани в едно „ние“ и в едно „днес“, и двете еднакво непоносими, чиято връзка все така си остава безкрайно проблематична. Разбира се, този безкраен проблем, който т.нар. МО! дръзва да артикулира, сме самите ние: същите тези оглозгани, тези оплюти, тези отвратителни тела и души, тоест ние, с нашите гнусни кафяви палта (наметнали кози връз плещите си, ако мога да цитирам „по изложбата“), с нашите избелени зъби, с токчетата ни в електриковозелено, с намазаните ни перчеми, с цялата тази гоголевска пошлост, облечена в престижа на „високата култура“. Това е проблемът – или по-точно: проблемът е в това, че, изглежда, няма проблем, малко по Бенямин: катастрофата е в това, че няма катастрофа. Това ще рече: нищо не е приключило – а всичко тепърва предстои. „Ние“ зрителите срещу „тях“, „изложените“: от двата края на времето, обитателите на бардака на настоящето срещат обитателите на бардака на миналото. Това е първият урок. Разбира се, като изключим факта на всеобщата съблазън, която в родство по избор събира едното и другото, тогава и сега, ние и те: а това е простичкият факт, че настоящето прилича на миналото по това, че и двете са пълни с трупове, а различен е само стадият на тяхното разложение. 

Проблемът сме ние, казвам аз: тези мъртви души, наметнали своите мъртви тела, които са наметнали мъртви кози (да цитирам „по изложбата“) и са отишли да си припомнят добрите стари дни, тоест царската мизерия на 2000-те, чалгата до шия, навсякъде калта, лумпенпролетариата в неговата натопорчена наслада и, разбира се, поголовната разпищолена идиотия на управляващи и управлявани: тоест Мария Силвестър, взета в целия ѝ блясък, качена във фадрома (не в „трактор“, както някой очевидно малокултурен индивид се изказа зад гърба ми; разликата е важна, защото фадромата може да се използва за ринене на боклуци). Ето една идея за гоблен: да изринем миналото, да му се надсмеем чистосърдечно. Проблемът сме ние обаче, иначе казано, защото всичко останало е все същото на все същите места, тоест нищо не е мръднало, нищо не се е променило: „онези хора“ са и продължават да бъдат „тези хора“, ситуирани в бездната на времето, която – както е известно (от фразата „тука е така“) – е един външен кенеф, стърчащ посред разкапана и потънала в кал източноевропейска територия, в която всичко общо взето е леденостудено, а всичко леденостудено е общо взето и в крайна сметка от студа човек не може никога да се изходи на спокойствие. Това е мъчително.

Мислех си за „триъгълника на тъгата“, или още „идиотския триъгълник“, по името на нашумелия филм на Рубен Йостлунд; разбира се – пряка връзка между двете няма; там става дума за телесно-душевното разкапване на безумно богатите, тук – за телесно-душевното разкапване на безумно бедните. Общото между двете е, че са безумни, първо, и второ, че са телесно-душевно разкапани. А ние къде сме? Седим някъде по средата, там, където ни е „отредено“ да бъдем в качеството ни на зрители, консуматори на култура и така нататък, на хора, на които констипацията е добре позната, защото навсякъде все така продължава да бъде леденостудено. Да, става дума за местоположението, за едно „къде си“, от което не можеш да избягаш „както и да си“: влизаш в галерията и се озоваваш срещу три екрана, разположени в триъгълна конфигурация. Ето защо се сетих за триъгълника на тъгата, тоест за идиотския триъгълник – хрумна ми докато гледах отстрани и се кикотех спорадично заедно с всички останали консуматори, приятели на авторите, роднини (винаги има роднини), интелигенти, професори и доценти (понякога има професори и доценти). Така в главата ми от нищото (или от всичкото) нахлу този израз – „идиотският триъгълник“, т.е. „триъгълникът на тъгата“, всъщност Бермудският триъгълник на настоящето, в който човек изчезва безследно, досущ както изчезнали безследно са и героите в „МО!“. Мислиш си, че всичко е приключило, че миналото е минало, че историята е в историята – а всичко всъщност се случва досами теб, всичко тепърва предстои. Докато пиша тези редове, например, до ушите ми достига далечен глас от включения в другата стая телевизор, който ми докладва, че някъде си (т.е. сравнително близко) глутница кучета изяли медицинска сестра. Нещата са твърде близки и заедно с това са безумно далечни, а безумието е тяхната близка далечност. Част от този опит е възсъздаден, перформативно осъществен в „МО!“ 

Ето го този опит: да застанеш в центъра на апарата, който е проектиран „с художествена цел“, тоест в центъра на структурата, експонирана в галерия на име „Структура“, в този център има меки сини възглавнички, прочее, за да ти е удобно на четирибуквието докато консумираш културата и разговаряш със себе си, макар че повечето хора, както е добре известно, всъщност са сводими до трибуквия и поради това обикновено не разговарят със себе си. На единия екран: гримаси от старите ленти; Мария Силвестър в месомелачката на живота; усмихната и усмихваща. И разбира се – тълпи изроди около нея. Човешки и спонтанни, стихийни: говорят не, ами творят – тяхната лудост е всепомитаща, носеща отрада, фабрична и възнаграждаваща; всички са тъкачки-многостаночнички във фабриката на своята лудост. Това навярно е „планът на времето“. На другия екран – тялото-Мария Силвестър крои планове из самото себе си, прави революции, уж катастрофи, делнични, смешни, упражнява се в света, бездумно и изпълнено с енергия до пръсване, през повечето време ужасно самотно: „тук няма нищо“, казах си аз, докато го гледах как се кикерчи ритмично, компулсивно, до втръсване във всевъзможни акробатики, които наивно очертават пътищата на една безизходност, на една не-среща, всъщност на една не-катастрофа; дали това тогава не е „планът на вечността“? Нищо не се случва, думи за изричане няма, нито дори повеи за съешаване с каквото и да било (а когато няма повеи за съешаване с каквото и да било, всичко става тъжно): само нейното тяло, което говори в своята самота, разположена отвъд всички думи („Ама тя е много пластична!“ – спонтанно дочут зад гърба ми глас, идващ от тяло, наметнато с коза и обуто с електриковозелени обувки на токчета). Чисто исторически така беше (спомням си), тази самота е фиксирана: когато Мария Силвестър копаеше чевръсто в дъното на София и търсеше там своите малки хора, запиляна сред техния кален мравуняк, казионната журналистика се занимаваше преобладаващо с това, с което и сега преобладаващо се занимава: да играе в миманса на мисирките, чевръсто обслужващи „Големите“, „Историята“, „Настоящето“. На третия екран, зад гърба на зрителя – пак същите сцени на ежедневно безумие из женския пазар, по улиците, потънали в боклуци, по стъгдите на това грехопаднало творение, където шестват в нескончаем парад кучета-агенти, папомобили, студени седесарки и кебапчета на име Фауст, но всичко е пак без думи, без звук, лишено от логос, от глас, само очертано в своята невъздържана до истерия пластика. Никой не те чува значи: колкото и да говориш, колкото и да се перчиш, да крещиш, да кълнеш, тук няма никой. Всички са другаде. Ти си сам. Ето това вероятно се нарича „кошмар на историята“. Значенията от трите плана се пресичат незабележимо – в центъра на желанието, на света, в единството на минало-настояще-бъдеще – там, където стоим ние. 

Почти нищо не можах да позная, прочее, из тези пространства, които се появяваха на екраните, и все се хващах, че сегиз-тогиз се питам къде е това. В София ли е? В провинцията? Да не е в Сливен случайно? Не, не е в Сливен, Мария Силвестър чак до Сливен не е стигнала (сигурен съм), тогава значи е в нищото. Тоест – в Ада (може би по-добре, отколкото в Сливен, не знам). Наречете го както искате: Ад, Нищо, Сливен, аз съм убеден, че няма такова място, че всичко това е един ужасен театър. И това ме убеждава, че всичко е истинско. 

Има театър на абсурда във всичко това, да, тоест има веселби и кикотене, безсмислици и гротески, очакване на нищото, но в един миг от тях спонтанно, стихийно нещо се разцепва по средата и произлиза едно „зверско озъбване на битието“ (както казва Венедикт Ерофеев): ето това зверско озъбване на битието се нарича „МО!“. Сливането на идиотия, в етимологичния смисъл, т.е. на потъналост в себе си, на едно чудовищно своене-на-битието (всичко е за мен, всичко – това съм аз, чуйте ме мен) и заедно с това една не по-малко чудовищна самота: защото нищо не се е променило, нищо няма да се промени, „онези хора“ са „тези хора“. Така се сменят кадрите в инсталацията един след друг, на тях идиотски образи оживяват за миг, изпълняват си номера („Студено!“, „Много студено!“) и след това умират също така внезапно, без да комуникират помежду си, като монади без врати и прозорци. „МО!“ е перформативен ефект, разбира се, нещо целенасочено и изработено, и то дава да се види една всеобща ментална структура, или иначе казано, едно скрепване на битието в това как и къде то се живее. Това обаче вече ни поставя в друг регистър, на „другата сцена“, който е и психоаналитичен по някакъв начин: голяма част от фарсовите изпълнения на Мария Силвестър и нейните герои напомнят за свободните асоциации и за спонтанното създаване на значения, което разгражда всеки утвърден в езика смисъл, взет в неговите типични бинаризми (вярно-невярно, аз-ти, ние-те, вчера-днес, разум-безумие), отивайки отвъд него. Какво обаче има отвъд? Кое е отвъд? Нищо навярно, тоест има ад и мъка и в мъката – любов, разбира се. Да, в инсталацията „МО!“ има определена доза любов – любов към онова, което, бидейки дълбинна част от нас, все пак по някакъв начин не ни принадлежи, т.е. към онова, което е неуправляемо, недалновидно и в крайна сметка – немощно. Любов към идиотичното, към затвореното в себе си душевно, което – в цялата своя първопланова оскотялост – е всъщност и наивно, и напевно, и весело, и тъпо. Което, в крайна сметка, sub specie aeternitatis, сме самите ние. И тук лежи уловката: „МО!“ се разбира – осъществява своя ефект – през мястото и времето тук-и-сега, чрез „мига на познание“, чрез „сега на познаваемостта“, както би казал Бенямин, който винаги е миг-част от настоящето, процеп в системата на неговата саморазбираемост. Тук и на нас то ни говори – предавайки ни онова, което е наше, но все пак не ни принадлежи напълно – за любовта, за провала, за нуждата от това някой да чуе и твоя глас: любов към остатъците на света, към опадалите след зверското озъбване на битието проядени кътници (мъдреци никога не е имало, то е ясно), които са пръснати по женския пазар, а Мария Силвестър, преоблечена като „дентален асистент“ (по онова време, трябва да отбележим „лекарите по дентална медицина“ бяха все още „зъболекари“, които имаха само „сестри“, а денталните асистенти бяха изобретени впоследствие), ходи и ги събира и от тях си реди привидно весели мозайки. Тоест: има го това „МО!“, мозайка от всичкото и нищото на времето, в което е преминал животът ни, което е една-единствена дума-свят, чист перформатив: казването му едновременно проклина, провокира, извещава, отрича, утвърждава, омагьосва, иска и дава. Дума-среща, дума-апел. Известен е този момент от първоначалното структуриране на човешкото същество в езика, при който единично означаващо (ба! ма!, та!), служат на детето като парола на вписването му в реалността, като медиум на всички отношения със себе си и с другите. Всичко е ба!, ма!, та! в началото. Значи и в нашия случай, през това мо! – изкряскано в лицето на Силвестър от сърдит чичо със сив балтон и карлшмитовско разбиране за политическото – се дава едно „има всичко“ и същевременно, естествено, то се отнема в „няма нищо“. И даже: никога нищо не е имало. Малко нещо като в онзи виц: какво чакате още, другари? Отивайте си, месо няма! Месо никога не е имало. Не питайте за контекст – контекст няма, това мо! е текстът par excellence. 

В този смисъл „МО!“ е такова едно означаващо, показващо света като неразчленен, като хаосмос, като един вид напращяла монада (да се върнем на този образ), а напращялата монада – не точно по Лайбниц, но все пак изглежда убедително – се отваря в един момент, в едно „сега“ и ни се показва като носеща в себе си милион и едно желания (и разбира се, тяхна убежна точка е самотната Мария Силвестър с микрофона си, тялото-апокалипсис на всички тези натопорчени желания, явяващо я като правоприемница на един друг персонаж от миналото, назован, ако си спомням правилно, кака Лара). Желанието движи света, светът – това е само модификация на желанието. Това „МО!“ е центърът на желанието, в който се настанява нашето четирибуквие (и на което сядаме ние като трибуквие, готово да изконсумира известно количество култура и да изпие едно вино /някои и повече/), от него тръгва всичко и очевидно – в него се връща всичко, за да опише адския кръговрат на едно гальовно нямане, разделяне, отлагане-разлъчване, което не само че продължава, но и ще продължава да продължава като онова, което се нарича съвременност и което служи за фон на всяко наше мислене за самите себе си. Ще се върнем на нея след малко. 

Във всичко това има неразбираемост, т.е. една далечина, която е много близка, интимно близка до нас като смесица от мрак и светлина, някакъв ту човешки, ту нечовешки сумрак (да напомним за кебапчето, наречено Фауст). В този триъгълник, в който тъгата и идиотията са интимно преплетени, ние обаче все пак някак си се чувстваме като у дома си, затова и аха-преживяванията, надничащи спорадично от кикота на публиката, не са изненадващи. Защото в неразбираемостта, в учудването, дори и когато то е учудване пред зверското озъбване на битието, понякога се открива да никне и известна радост, в която, от друга страна, наднича идеята за спасение, за преплуване на кошмара на историята. За това, че т.нар. изкуство има потенцията да предизвиква събития, да провокира интимни катастрофи, телесно-душевни обрати, но и рекурсии в самото сърце на тук-и-сега. Образите по екраните извикват самите себе си, както ние извикваме самите нас. Вярвам, че онова, което наричаме „история“, се случва между тези два елемента на опомнящото „завръщане на духа при самия себе си“. То обаче проговаря истински едва на езика на „несъзнаваното“, на асоциациите и каламбурите, на завинаги скритото, което обаче е изложено на повърхността, на никога недоловимото, което е обляно в светлината на деня и в което т.нар. изкуство неизменно се прицелва. Затова и в центъра на „МО!“ се разкрива едно спонтанно и стихийно живеене-желание, което – при всичкото „тука е така“ – все пак незнайно как, невъзможно как, някак си е устояло на смъртта: ето го тук-и-сега – ние го съзерцаваме, ние сме обзети от него, присъединени към него, както сме си седнали на нашите четирибуквия; изглежда, обзето от него е дори и тялото, наметнало коза и обуто с електриковозелени обувки на токчета. Всички са обзети от него, от това „МО!“, от този негов перформатив: чрез него ние се докосваме до нашето собствено устояване на смъртта. Нима най-важното, нима сърцевината на т.нар. изкуство не е тъкмо в това: в едно изрепчване, което е винаги и само съпротива, насочена срещу бездната на смъртта, която – парадоксално – се разгръща чрез несекващо призоваване на смъртта и на припомнянето на усещането за гибел във всички и всичко. Усещане, което продължава, носено, предавано, извиквано рекурсивно от своето „МО!“, в което е запаметен цял един свят. Чрез него този свят не преминава; неговото непреминаване се нарича тук-и-сега. Ето в това е устояването, в това е и съвременността, в която мрак и светлина съжителстват взаимно преплетени и неразлъчни. „Съвременен е – пише Джорджо Агамбен – онзи, който умее да вижда мрачината [на всички времена; бел. – В.К.] и който е способен да пише, потапяйки перото си в тъмнината на настоящето“. Да виждаш мрака означава да неутрализираш светлинните лъчи, с които настоящето прикрива собствената си тъмнина. Съвременен е онзи, който – в тъканта на асоциациите на спонтанното стихийно живеене-желание – за миг успява да зърне сянката, „съкровената мрачина“, както я нарича Агамбен, успява да зърне във вътрешността на това „МО!“, да зърне като в огледало собствения си лик, да познае този лик, да приеме този лик, надниквайки в бездната на времето. Само такова може да бъде едно истинско опомняне.

 


Настоящият текст е публикуван за първи път в сайта на Културния център към Софийски университет "Св. Климент Охридски