Илиян Шехада
Посвещавам на своите ученици
Една прасцена е в основата на тези записки:
На границата с нощта, защото важните за нас неща се случват в периферията на осъзнатия ни опит, започва филм. „Широко затворени очи“. Заглавие без аналог в светлината на непълнолетието ми. Малкият черно-бял телевизор издава слаб звук, обхванал тишината на моята безопитност. Има два канала. Сменям. Попадам на реклама на водка и на жена, чието лице е сякаш венцехваление. Краката и са дълги като калии, непреодолимо съвършена изглежда. И не и липсва въздух.
Мария Силвестър ме застигна във време, когато грижата ми за себе си беше дързостта да мисля за света като мъртва стилизация на мен самия. Екзистенциалните обертонове на собственото ми живеене разпознаха шеметната дама като засрещаща чешит и моделка, муза и невенчана кралица на младите. Минаха години. Мария се оказа въвлечена в културите на настоящето. Какво е това? (Пост)модернизъм за медийна употреба, или критика на настоящето от Фукоянски калибър?
Жанровата разнородност на Мария Силвестър ни изправя през много въпроси. Водеща на предавания или модел в орехова черупка, Силвестър е такава фигура, която съвместява в себе си (пост)модерни почерци. Сюрреалистичната Мария Силвестър е именно това – критическа нагласа. Валтер Бенямин твърди, че след Бакунин в Европа отсъстват радикални понятия за свобода. Мария Силвестър има такова. И не мълчи.
В „Увод в социоанализата“ Бурдийо казва, че става дума за активното и снабдено с инструменти слушане. Мария Силвестър знае как да прави това. Дали това я прави социоаналитичка или може би психоаналитичка? Знаем за близостта на Силвестър с култовата поетеса Виргиния Захариева, която освен културно активния си глас, упражнява и психоаналитичната професия. Може би заради това репортажите на Силвестър са творба без ясен център, като това е задължително условие за тяхната успешност. Няма как да знаем. МО! се храни от догадките. Дали репортажите на Мария са нейния opus vitae? Вечното завръщане на несигурните частни истории на нейните герои. Репортажите и са палимпсести. Всяко следващо интервю изтрива, но и някак предхожда следващото. Това бележи и модернистичната идея за направата, сложната игра на занаятчийството, но и неговата бавност и постъпателност.
МО! е мощен репрезантативен проект в българската публичност и журналистика. Това го прави и ненавременен. Дебела христоматия с репортажи, които катурват българската журналистика, мащабна обществена резекция, снабдяване с работа в настоящето. Мария Силвестър обръща жанра на репортажа, за да превърне от него пулсиращ анализ, моментна снимка на обществото. Що за множественост е това да обслужваш естетически интереси, журналистически търсения, политически нагласи. МО! е хибрид. Фигурата на Мария Силвестър моделира в едно работа в настоящето и работа над себе си. В плана на българската публичност, това е манифест. МО! е модернистки жест, дадаистка персеверация, узаконява, но и подновява школи. Без да пренавива дефинициите.
МО! е перформатив – той променя, докато говори. Самоименува се, поради което измята настоящето.
МО! има стилови флуктации – понякога е секси, понякога е рошав, понякога е по бикини.
МО! използва множество фигури, но най вече държи на фигурата на неясното, странното, премреженото око и мидриазата.
МО! е идеологически, защото пише своя разказ в логиката на политическото. МО! разглобява и разломява.
МО! опримерява. Ползва традициите, за да ги оспори.
Проектът МО! е юрнат сюрреализъм в насрещното платно. Той ошрифтява нищетата на света, в който живеем. Това са репортажи за баналността на живота. Заигравката ми с книгата на Хана Арент съвсем не е случайна. Книгата на Арент изследва процеса срещу Айхман, съзирайки в действията му ужаса на всекидневния опит. Репортажите, които скрояват МО!, показват както безсилието на държавата, така и безприютността на света. „Студено“ казва една от героините в МО!. И това оставя биографична следа у нас.
В МО! можем да видим и грандиозен кьорфишек. Новогодишната реч на президента Първанов е преобърната с главата надолу. Това набавя друг акцент върху сбръчкания живот. „Манеж, брътвеж“ и тн. Абсолютен дадаизъм. Езикът е разрушителен що се отнася до неговите означавани, Мария Силвестър е с дяволски рога в кръчмарска нега.
Главата на Мария Силвестър е агиттабло, дадаистичен пачуърк, пропагандна машина. Тя е естетическа програма. Програма, която работи с архиви.
Архивът е специфично място на памет. Той е многозначна система, която върлува чрез фрагменти, нива, плоскости. Помним, че за Фуко архивът е система за образуване и преобразуване на изказите. Архивът е монтаж, като в този смисъл никоя част не може да бъде мислена сама за себе си, без отношение към другите. Архивът работи с остатъка. Изследва вътрешното напрежение между това, което показва и това, което премълчава.
Калин Серапионов, Симеон Марков и Мария Силвестър правят един фантазматичен проект, те дават нова възможност на героите да заговорят, превръщайки се в произведения на изкуството. Художествената форма на монтажа активизира и поддържа работата на паметта. Повторителността на ситуационната неприветливост, в която пребивават персонажите в репортажите, е важна техника за удържане на тяхната идентичност.
Има ли поука?
Не. Ние сънуваме бъдещето си, някаква сива далечина, както казва Валтер Бенямин в „Кичът на сънищата“. Проектът МО! разчита на повторението. Той е сбирщина от огнища на творците Мария Силвестър, Симеон Марков, Калин Серапионов. Това им дава и контрол над рецепцията, което режисира някак излъчените послания. МО! принадлежи на колективния опит, но и на опита на самопознанието на самата Мария Силвестър. Това е работа с травмата. От лошата журналистика, от подправените репортажи, от лошите сугестии. Има някаква неприкосновена простота в опита да се самопостигаш чрез състоянията на живота на другите. И това е помирение.
В края на тези записки искам да се върна в началото. Изгледах филма, победен от тоталността на опита, захвърлен на Фройд и неговите велможи. Споменът за този филм, примесен с низовите разкопки на мен самия, правят света оригинален. Мария Силвестър сякаш е същата – снайперът на смехово-тревожното в българските медии. Беше водеща на всякакви предавания. Особено впечатление прави онова, в което с един морно секси майстор подменяха реалността на всякакви бедни хора. Мария Силвестър е (пост)модернист – в основата си тя е негативно издиктувана – родена е от неудовлетвореността и усъмняването. Такава е и генеалогията на модерната българска култура според Пенчо Славейков. Но това е друга тема.
Искам да благодаря на Мария, че е модерна, че е ангажирана с настоящето, че е джобен философ. Че е забавна като изневяра и болезнена като откровение.
В оптимизма на днешния ден, проектът на Калин Серапионов, Мария Силвестър и Симеон Марков, е нещо, което излъчва печал, но и издайнически нюанси за нас самите. От нашата реакция в сблъсъка с най-ужасния, най-силния, най-мразения, се разпознава и другото на травматичния разказ, който сме положили в основата на нашата идентичност. МО! е свидетелството, че в несъвпадението между възможно и невъзможно е шансът да сме.
Натали Савова, Насипно, 2023
Настоящият текст е публикуван за първи път в брой 15 (2023) на "Литературен вестник"